24 ноември 2017

"Всичко това ще рухне"


 

Ролята на Българската православна църква
в македоно-сръбския църковен спор от 1967-1968 г.

Въпросът за ролята на Българската православна църква към започналия през 1967 и задълбочил се през 1968 г. македонско-сръбски църковен спор не е бил обект на научно осветляване. Когато възниква, политическите наблюдатели и  лознавачите    на   историята на източноправославната църква прогнозират, че "българските комунисти и българската православна църква" няма да признаят македонската автокефалност. И до днес този въпрос е забулен в тайна, обект е на най-различни догадки и фалшификации.
 

Македонско-сръбският църковен спор продължава повече от 33 години и предизвиква спорове, включително и в България, а най-вече сред висшия клир на БПЦ. Спори се за това дали да се продължи следваната над 30-годишна политика "на ненамеса", дали да се препотвърди юрисдикцията на сръбската патриаршия над македонската църква или да се признае незабавно нейната автокефалност. Твърди се още, че става дума преди всичко за каноничен, а не за политически въпрос и че решаването му зависи от това дали македонската църква ще поиска "прошка" от църквата "майка"-сръбската.1
 

Изясняването на въпроса за ролята на БПЦ в този спор би имало както научно, така и актуално практическо значение с оглед на необходимостта да се изработи единна национална позиция по този въпрос. Несъмнено е, че неговото осветляване в по-големи детайли ще е от полза за тези, които искат да го познават и за хората, които чертаят бъдещите стъпки в българското поведение по пътя към решаването му.
 
До неотдавна пълното или частично му изясняване бе невъзможно, поради това че документите по проблематиката в архива на българското външно министерство бяха секретни. Разсекретяването им вече позволява напълно да се разбере какво е било поведението на БПЦ към този спор.

Отговор на въпроса за мястото и ролята на БПЦ в македонско-сръбския църковен спор не може да бъде даден, преди да бъде направен кратък преглед на предисторията и развитието му от 1919 до 1968 г.

Като резултат от Първата световна война се създава Кралството на сърбите, хърватите и словенците. В него влиза и Вардарска Македония, която сърбите третират като Южна Сърбия. Непосредствено след създаването на кралството по инициатива на СПЦ се поставя искането за обединение на всички съществуващи на нейната територия автокефални църкви: Архиепископия и Митрополия Сръбска с 5 епархии; Архиепископия и Митрополия Черногорско-Приморска с 3 епархии и Митрополия Карловачка със 7 епархии.

Цариградската патриаршия също има своите претенции, като иска под нейна юрисдикция да преминат църквите в Босна и Херцеговина и шестте македонски епархии. През 1919 г. тя продължава да отстоява права най-вече над македонските епархии. Водят се тайни преговори, в резултат на които се подписва спогодба, съгласно която тя ги продава на Сръбската патриаршия за 1,5 млн. френски франка.2

През периода 1920 - 1940 г. настанилото се във Вардарска Македония сръбско духовенство се грижи не за утвърждаването на православната вяра, а най-вече да реализира стратегията на сръбските шовинистични среди и правителства за денационализирането на православните българи от тази област. Открито проповядва, че Вардарска Македония е люлката на т. нар. Южна Сърбия.

Краят на 20-годишното сръбско политическо и духовно господство се слага през април 1941 г. Като резултат от военнополитическия съюз на България със силите на Оста и специално споразумение с Германия по-голямата част от Вардарска Македония се предава за временно управление на България. С навлизането на българските войници тук в края на април 1941 г. се създават условия за установяване на българска гражданска администрация и за възраждане на българските духовни институции. Новоприсъединените територии се устройват в църковно-административно отношение според действащия в България Екзархийски устав. Във Вардарска Македония се създават три епархии, някои духовни околии преминават към Неврокопска епархия. За кратко време Светият синод на БПЦ успява да премахне наследството от гръцкото религиозно господство, изпращат се български свещеници, възстановяват се десетки изоставени и порутени църкви3.

Според възприетата в Скопие официална версия македонският църковен въпрос за пръв път гласно и открито бил поставен на провел се през октомври 1943 г. в  свободна територия първи свещенически събор. На него било прокламирано искането за църковна самостоятелност. За осъществяването на това искане в не освободено Скопие дори бил сформиран инициативен комитет.4

След освобождението на Югославия от хитлеристката окупация през 1945 г. Сръбската православна църква поставя въпроса за възстановяване на статуквото отпреди 1941 г. - във Вардарска Македония да се върнат нейните владици. Независимо че областта след 1944 г. вече е съставна част на югославската федерация, доминираща роля в която играят сръбските комунисти, те не смеят открито да удовлетворят настоятелните искания на Сръбската патриаршия. След "националното освобождаване" сред македонците все още сз сипни настроенията срещу всичко сръбско. Особено показателна през 1945-1947 г. е острата реакция на населението срещу опитите за завръщане на т. нар. сръбски колонисти.

Отрицателна е и реакцията срещу исканията за връщане на сръбските владици. В отговор на това през 1945 г. в Скопие се провежда Първият църковно-народен събор, поставил искането за самостоятелна Македонска църква. Сръбската патриаршия отхвърля искането с мотивировката, че е неоснователно и с изричната декларация, че "Сръбската национална църква никога няма да се откаже от своите исторически права над епархиите в CP Македония"5.

Управляващата в Македонската република комунистическа партия изцяло подкрепя усилията на македонските архиереи за самостоятелност и една от причините за тази подкрепа е опасността евентуална друга позиция да я изолира от широките слоеве на православното население. Подкрепата си пред централните федеративни власти тя мотивира с обяснението, че това е естествено право на македонските вярващи, извоювали своята национална свобода и държава в рамките на федерацията.

От 1945 до 1957 г. църковният живот в СРМ се ръководи от т. нар. Инициативен комитет за организиране на Македонската православна църква. По ред причини комитетът следва политика на разбирателство и сътрудничество с ръководството на СПЦ. През 1957 г. Инициативният комитет на МПЦ признава юрисдикцията на СПЦ над църквата на Македония.

Постигнатата спогодба се възприема като добър знак. Смята се, че взаимоотношенията между двете църкви вече се движат в добра посока. Най-неочаквано обаче през май 1958 г. Архиерейският събор на СПЦ приема решение за изпращане на сръбски владици в Македония. Следва незабавна ответна реакция на Инициативния комитет на МПЦ - свикването на Втория църковно-народен събор в Охрид и обявяване възстановяването на Охридската архиепископия. Едновременно с това се приема и решение връзките със СПЦ да не се прекъсват, архиепископията да остане в каноническо единство с нея чрез личността на сръбския патриарх, който се признава и за македонски.

Въпреки компромисите, които прави македонската стрзна през периода 1958-1966 г. вместо към сближаване двете църкви все повече се раздалечават и задълбочават взаимните противоречия. През целия период в нито един случай главата на СПЦ не се представя като "патриарх сръбски и македонски", каквато е официалната му титла, а само като "патриарх сръбски", С цел да й се отнеме възможността за инициативи за самостоятелна дейност, през май 1966 г. СПЦ решава, че църковно-народен събор на МПЦ не може да прави изменения и допъпнения в устава без предварителното съгласие на нейния Архиерейския събор.

При такива обстоятелства реакцията от Скопие е внесеното през декември 1966 г. искане пред СПЦ църквата в Македония да бъде призната за автокефална. Сръбският Синод отхвърля искането, което предизвиква и ответната реакция -провъзгласяването на автокефалността на Македонската православна църква на проведения от 17 до 19 юли 1967 г. църковно-народен събор

Обявяването на македонската автокефалност е причината, поради която в отношенията между двете църкви след 1967 г. възниква непреодолим конфликт. И двете страни са неотстъпчиви, но най-вече сръбската. На 15 септември 1967 г.  Архиерейският събор на Сръбската православна църква обявява решението си, че не признава автокефалността на Македонската православна църква и я обявява схизматична. Отрицателното решение синодът на сръбския патриарх Герман мотивира с това, че Македония не е самостоятелна държава, а само федерална част от държава, т. е. с ограничен суверенитет. Тези аргументи се оценяват дори и от управляващата комунистическа партия на Македония като обидни за македонската нация, че имат корени в миналото, във все още неизживените хегемонистични аспирации, които въпреки промените съществували сред някои сръбски църковни ръководители"6.

През есенна на 1967 г. по инициатива на белградския патриарх се създава широк фронт от противници на македонската автнокефалност в лицето на сръбското духовенство, консервативни елементи сред комунистическата номенклатура, шовинистично настроените сърби в изгнание. Имат си и задгранични съюзници - гръцките православни институции. Твърде резервирано към македонската автокефалност се отнася Вселенският патриарх Атинагорас. Това той демонстрира почти открито по време на посещение в Белград непосредствено след нейното обявяване7.

Интересно е и поведението на управляващите републиката и федерацията Македонска и Югославска комунистическа партия, на републиканското и на федеративното правителства. В средата на ноември 1967 г. се провежда пленум на ЦК на МКП, който одобрява напълно поведението на македонската църква. Наивно е да се смята, че обявяването на автокефалността не е станало с изричното предварително одобрение не само на партийното ръководство в Скопие, а и на ръководството от Белград, което по това време проповядва идеите на т. нар. модерен федерализъм.

След обвяването на Македонската църква за схизматична и отказа на Патриарх Герман да признае нейната самостоятелност в югославския печат се появяват коментари, които с въздържан и деликатен тон изразяват неодобрението си от възникналия и задълбочаващ се конфликт. Общото внушение чрез многото публикации в казионната преса звучи в посока, че той "не е в интерес нито на едната, нито на другата нация, на единството на югославските народи"8.

Неусетно спорът придобива и политическо значение, защото на повърхността отново излизат уж преодолени вече противоречия между сърби и македонци, поставя се като актуален въпросът за междунационалните отношения, а най-точно казано - за единството на югославската общност. Всичко това се развива на фона на все по-трудното съжителство между сърби и хървати, на очертаващи се нови икономически трудности и проблеми в Косово. В края на годината югославският лидер Тито все по-често ще говори за необходимостта от единство на СЮК и на цялата югославска общност. Въпросът с църковния разкол обаче е твърде деликатен и за него, затова най-удобната позиция, която ще заеме югославският президент, е на "ненамеса". Това е еднакво угодно и за едната, и за другата страна9.

Напълно естествено е, че и двете страни насочват усилията си да търсят подкрепа и съюзници за позицията си. С томос от 15 септември 1967 патриарх Герман известява всички поместни църкви за настъпилото разцепление и иска от тях солидарност, за да обявят Македонската църква за схизматична. Гръкоезичните православни църкви начаса съобщават, че са приели и одобряват томоса. Руската и Румънската православна църква приемат томоса само за сведение. Единствено БПЦ не отбелязва нищо - нито че го е приела, нито че го подкрепя.

Особена активност в това отношение развиват дейци на Македонската църква. В началото на ноември 1967 г. нейна делегация посещава съветското посолство в Белград с молба за съдействие и подкрепа от Руската православна църква, съветските дипломати се измъкват с оправданието, че този въпрос не е от "кръга на техните компетенции", защото "църквата е самостоятелен орган, независим от държавата". Знае се обаче, че съветската страна (разбирай и църквата) няма да признаят македонската независимост, за да не подтикнат към подобни искания на Украинската православна църква.

Ръководството на Македонската църква се обръща с молба за признаване от православните църкви на Румъния, Русия, Вселенската патриаршия и България. Известни от това време са позициите на всички православни църква в лоното на Вселенската патриаршия, с изключение само на една - българската. По обясними причини с най-голям интерес се очаква каква ще бъде тъкмо нейната позиция. Взаимоотношенията между Българската и Македонската църква от това време са забулени в пълна тайна. Мълчание по въпроса запазват и компетентните в България правителствени институции. Шири се мнението, че "българските комунисти и Българската патриаршия" няма да признаят македонската автокефалност най-вече заради факта, че преди 55 години тя е съставна част от българската Екзархия10.

Категоричните позиции на сръбския патриарх против македонската църковна самостоятелност не са изненада за посветените в сръбско-македонските отношения. Като се има предвид дългогодишната асимилаторска политика на сърбите по отношение на македонците, този отказ се смята за доказателство, че не са се отказали от тази политика. Сръбско-македонският църковен спор се оценява като естествена проява на сблъсък между стремежа на македонците за утвърждаване на своята нация и за извоюване на по-голяма самостоятелност от сръбския хегемонизъм. На първо място сред причините за непризнаването се сочи сръбският шовинизъм и национализъм, които при сръбското духовенство са запазени в много по-голяма степен отколкото сред останалите слоеве на населението в Сърбия.

Друга немаловажна причина е криещата се сериозна опасност след евентуално признаване на македонската самостоятелност да се предизвикат като верижна реакция искания за обособяване самостоятелността и на православните църкви на Черна гора, Босна и Херцеговина.

Какво всъщност е поведението на БПЦ в започналия след 1967 г. македонско-сръбски църковен спор, гадаят още тогава политическите наблюдатели. Всеобщо е мнението, че те няма да признаят македонската църковна самостоятелност под натиска на управляващата тогава в страната Българска комунистическа партия, която няма да рискува с това да бъдат влошени още повече и без това недобрите българско-югославски отношения през 1967-1968 г. Стремежът на българското правителство от края на 1968 г. е да се направи всичко възможно те да се подобрят, което наистина изключва подобно признание или намеса в спора.

Твърденията, че българските комунисти, респективно българското правителство, няма да позволят признаване на македонската автокефалност, са основателни и това може да се обясни не само с желанието за подобряване на българско-югославските отношения, но още и с възприетата за провеждане по това време от БКП значително по-твърда и съобразена с историческата истина политика по македонския въпрос. Почти година по-късно, на 12 март 1968 г., Секретариатът на ЦК на БКП вече е готов с подобни мероприятия за изпълнение на решението. С него редица обществени, научни и културни организации и институции се задължават да организират и осъществят редица практически мероприятия за изпълнение решението на ПБ.

Със задължения за изпълнение на решенията е натоварен и Комитетът по въпросите на БПЦ. Той трябва да изисква от Българската патриаршия следното: Да изяснява историческата истина по македонския въпрос, голямото културно-просветно дело на Екзархията в Македония и особено славната възрожденска борба на българското население за българска църква и българско училище" пред българските и чуждите църковни среди в други страни, чрез своите печатни издания и изпращане на подходяща литература; "Да не признава засега автокефалността на Македонската православна църква, като междувременно изяснява нашето становище по македонския въпрос и действителното положение на Македонската православна църква, особено пред Патриаршията на Руската православна църква и Вселенския патриарх."11

До неотдавна документите, които биха могли да допринесат за изясняването на въпроса, бяха засекретени. За поведението на БПЦ от това време най-добре говорят два документа, съхранявани в архива на българското Външно министерство: стенограма за проведените разговори при приема на Злетовско-Струмишкия митрополит епископ Наум в Св. Синод от българския партриарх Кирил на 1. IV. 1968 г. в София и неговата записка "Какъв ход представлява това посещение на Злетовско-Струмишкия митрополит в Букурещ и София" от 10. IV. 1968 г., изготвена по искане на МВнР.12

Предлагаме пълен запис на споменатите документи, които се надяваме, че ще предизвикат интерес сред изследователите на македонско-сръбския църковен спор и ще допринесат както за изясняването на българската позиция към него, представена чрез партриарх Кирил, така и за изработването на единна и съобразена с националните интереси позиция по него.

Предлаганите документи не се нуждаят от обширен коментар. Внимателното проследяване на разговора между митрополит Наум и патриарх Кирил недвусмислено показва, че пратеникът на Македонската църква идва с тайната мисия да търси формално, братско признание и го получава. Патриарх Максим изказва възхищението си от упоритостта, с която македонските архиереи се борят за своята самостоятелност и дава много ясно да се разбере, че за нищо на света Българската православна църква и българският народ няма да се обявят срещу македонската автокефалност, а обратното, подкрепят я. Дава също така ясно да се разбере, че Светият синод на БПЦ няма да приеме и подкрепи сръбския томос. Най-категорично свидетелство за това е и самооценката, която патриархът прави за поведението си по време на споменатата среща с митрополит Наум: "Българският патриарх Кирил счете за потребно във възможния най-сърдечен тон да увери епископа Наума в любовта на Българската църква и на българския народ към нашите братя от Македония..." - информира той на 10. IV. 1968 г. с нескрита гордост българското Външно министерство.

Публикуваният тук запис потвърждава, че най-достойно с оглед на погазената историческа истина и църковни канони по време на македонско-сръбския църковен спор от 1967-1968 г. е поведението на БПЦ, изразено от нейния патриарх. А то, както е видно от стенограмата, е поведение на истинската, любеща майка, намерила по най-подходящ начин в трудни времена за своето изгубено дете, след неканонична покупко-продажба, да му протегне ръка и да го окуражи за бъдещото му израстване.

Македонско-сръбският църковен спор продължава повече от 33 години. До 1989 г. българската страна в лицето на компетентните органи от изпълнителната и църковната власт следва единна политика - на "ненамеса", но и на негласно признаване автокефалността на македонската църква, на нейното подпомагане, когато това е възможно, и на отказ да се удовлетворят настоятелните искания на Сръбската патриаршия да не контактува с Македонската църква като "схизматична". И това поведение е пример за подражание, достойно за уважение и има актуално звучене и днес, когато сръбско-македонският църковен спор чака все още своето решение.

"Всичко това ще рухне" - предрича навремето митрополит Наум пред събеседника си патриарх Кирил, дори и с цената Македонската църква да търпи още една генерация. Отлично знае, че най-вече канонът не позволява БПЦ да признае официално автокефалността на Македонската църква и се отнася с разбиране към това препятствие. Затова, изразявайки задоволството си, че е получил търсеното братско признание, изказва уверението си, че "когато му дойде времето, вие ще го направите", т. е. ще ни признаете официално. Днес времената са други. Не само една, но и повече македонски генерации търпят. Отдавна е отпаднал и един от най-тиражираните аргументи на Сръбската патриаршия, че македонската автокефалност не може да се признае, защото Македония не е независима държава. Затова изниква и въпросът не е ли дошло времето Светият синод на БПЦ да направи това, което навремето македонският митрополит Наум предрича - да е първата, която ще признае официално автокефалността на МПЦ, подобно на държавниците ни, които първи признаха македонската независимост и държавност. Примерът с поведението на българския патриарх Кирил по време на този спор недвусмислено подсказва, че Светият синод на БПЦ не трябва да се бави, а да побърза, за да не бъде изпреварен и да изпадне в незавидното положение на лоша мащеха.

 

БЕЛЕЖКИ

1 Македония, № 13,12 март 2000; Труд, № 176,1 юли 2000.

2 Нова Македония, 30 септ. 1967.

3 Стоянова, В. Църква и национално обединение. - Българската православна църква през Втората световна война. - В: Религия и църква в България, С, 1999. с. 261-269; Ангелов. В. Неврокопска епархия при управлението на митрополит Борис (1935-1948). - В: Религия и църква в България, С, 1999, с. 298.

4 Нова Македония, 30. IX. 1967. * Нова Македония, 30 септ. 1967.

5 Пак там.

6 Пак таи.

7 Коментар на радио "Свободна Европа" от 22 ноем.1967 г. за публикация във в. "Нойе цюрхер цайтунг* на Александър Кораб за македонско-сръбския църковен спор.

8 В. "Борба", в. "Политика" и в "Нова Македония" от август - ноември 1967.

9 АМВнР, д. 111, оп. 24, а. е. 3155, л. 3,4; Македония, № 13,12 март 2000 г; Цит. Коментар на радио "Свободна Европа" от 22 ноем. 1967 г.; Нова Македония, 30 септ. 1967.

Според материали в западната преса малко преди обявяването на автокефалността Тодор Живков бил приел българския патриарх Кирил. Печатът в България въобще не коментира събитията, няма данни и за това имало ли е такава среща и какво е било решено на нея. В архива на българското външно министерство е запазена "Записка относно новообявената Македонска автокефална църква" на патриарх Кирил до МВнР. Най-напред патриархът се спира на впечатленията си от срещата му със сръбския патриарх в Белград през юни 1963 г. "Научих - сочи той, - че СПЦ е против създаването на македонска църковна автономия. Почувствах досадата, с която както патриархът, така и сръбските владици говореха за македонското църковно движение."

През 1964 г. в София пребивава сръбският патриарх Герман. По време на вечеря от дясната страна на Кирил стои македонският митрополит Доситей. "Ми заговори полугласно, но тъй че и сръбският патриарх можеше да чуе, би ли се възпротивила българската църква на едно евентуално обявяване на македонска църковна автокефалност. Аз отговорих също така полугласно, но със желание да бъда чут и от сръбския патриарх, че тоя въпрос се отнася до СПЦ, под юрисдикцията на която се намират и македонските епархии. Митрополит Доситей благодари" - пише Кирил. Той оспорва едно от основанията за обявяването на автокефалността на македонската църква - това, че се възстановявала Охридската архиепископия. "Тя никога не е била македонска, а само българска" - посочва той. Повече от ясно било, че обявяването на автокефалността е станало с изричното съгласие на партийното и държавното ръководство на републиката, а федеративното правителство е заело позиция на неутралитет, Кирил прогнозира, че останалите православни църкви няма да признаят македонската автокефалност.

"Какво трябва да бъде становището на БПЦ" - пита той и отговаря: "Очаквателно, докато се узнае развитието на въпроса. Но ако БПЦ някога би признала автокефалността на Македонската православна църква, това в никакъв случай не би означавало признаване на македонска нация, тъй като не въз основа на нейния принцип се създава право на автокефалия, нито че Македонската православна църква е възстановената Охридска архиепископия." (АМнВР, д. 1, оп. 13 - МОД, а. е. 3, л. 53 - 56).

10 ЦПА, ф.1, оп. 35, а. е.127,18,12.

11 АМВнР.д. 111, оп. 24, а. е. 3155, л. 3-11.

12 Пак там, л. 12.

 

 

ДОКУМЕНТИ

 

1. Стенограма на разговора между Злетовско-Струмишкия епископ Маум и българския патриарх Кирил

 

РАЗГОВОРИ ПРИ ПРИЕМА НА ЗЛЕТОВСКО-СТРУМИШКИЯ ЕПИСКОП НАУМ В СВ. СИНОД ОТ НЕГОВО СВЕТЕЙШЕСТВО ПАТРИАРХ КИРИЛ И ВАРНЕНСКИЯ И ПРЕСЛАВСКИЯ МИТРОПОЛИТ ЙОСИФ, 1 АПРИЛ 1968 Г.

(СТЕНОГРАМА)

 

Епископ Наум: Идвам от Букурещ, където отидох във връзка с уреждане положението на румънския храм в Битоля. За Букурещ минах през Белград, където се обадих на румънския посланик.

В Битоля отдавна има румънски храм, който сега е затворен. След Първата световна война в него все още са служили румънски свещеници, най-напред двама, един след друг местни хора, а подире [е] изпратен от Букурещ румънски свещеник. От началото на Втората световна война църквата е затворена и не е изпращан румънски свещеник. В Битоля по-преди имаше и румънска гимназия, но тя отдавна бе закрита. Сградата стои.

На въпроса, зададен от Българския патриарх Кирил, за румънски църкви и училища в Голеш и Маловища епископ Наум отговори, че те не съществуват.

Битолският румънски храм "Св. Константин и Елена" спада към енориите на църквата "Св. Димитър" и в него се служи от македонски свещеници отвреме навреме. Храмът не е голям, строен е в турско време като обикновена къща, има иконостас, който не представлява нещо ценно.

Според градоустройствения план на Битоля от 1956 г. румънският храм трябвало да бъде съборен. Но понеже той е собственост на Румънската църква, счете се за потребно да бъде изпратен еп.[ископ] Наум при Румънския Патриарх Юстиниан, за да го запознае с въпроса.

Патриарх Кирил: Какво се мисли в Румънската патриаршия по тоя въпрос и дали няма да се пожелае да бъде изпратен свещеник? Пък дали и биха могли да изпратят?

Епископ Наум: Могат да изпратят свещеник. Румъните от битолските села в голяма степен са се изселили, но те пазят езика си, черкуват се в македонските църкви, много са религиозни. У нас в Македония обичаите се пазят.

Патриарх Кирил: Какво смятат да направят румъните по-въпроса за битолския храм, ще науча при предстоящото ми пътуване в Букурещ по случай 20-годишнината от интронизацията на Патриарх Юстиниан. А вас не са ли ви канили в Букурещ?

Епископ Наум: Не, не сме получили покана.

Патриарх Кирил: Може би има някакви неудобства, тъй като на празненството ще присъства и Сръбският патриарх, а вашите отношения със Сръбската патриаршия още не са уредени

Епископ Наум: Не зная защо сме толкова страшни на Патриарх Германа. Ние не сме извършили канонически престъпления. Ако въпросът стои политически, нека политиците да се оправят.

Патриарх Кирил: Белградският патриаршески синод бе решил да съди македонските владици. Как стои тоя въпрос?

Епископ Наум: Нямаме сведения дали в Белград са предприели нещо, пък и не се интересуваме, защото знаем кои сме ние и какво искаме.

Патриарх Кирил: Като минахте през Белград, отбихте ли се при Светейшия Патриарх?

Епископ Наум: Не.

Патриарх Кирил: Знаете ли мнението на Еладската църква по въпроса за македонската църковна автокефалия?

Епископ Наум: Да, но не се учудваме на гърците.

Патриарх Кирил: В писмото си по въпроса за македонската църковна автокефалия Вселенският Патриарх не споменава Македония, а говори за Южна Югославия.

Епископ Наум: Вселенският Патриарх е изгонен от Македония от Патриарх Варнава като грък. Все пак обаче той не може да има по нашия въпрос друго мнение.

Патриарх Кирил: Какво мисли Букурещ?

Епископ Наум: Ние сме доволни. Патриарх Юстиниан ни каза: "Вие имате право, но дали федеративното правителство е съгласно с това, което сте направили?" За нас обаче е важно нашето право.

Патриарх Кирил: А в Москва какво се мисли?

Епископ Наум: Ние отнесохме в Москва решението си, но нищо не ни казаха.

Патриарх Кирил: В Москва, както е оповестено от "Журнал Московской патриархии", писмото на Сръбския Патриарх Герман е взето за сведение от Московския патриаршески синод.

Ние пък в София не сме се още произнесли. Затова нито вие в Скопие, нито Сръбската патриаршия имате основание да се сърдите. Ние трябва да проучим въпроса. И вие, за да обосновете вашето решение, и Белградската патриаршия, за да обоснове становището си срещу вашето решение, се позовавате на едни и същи канони. Но едни и същи канони не могат да бъдат привеждани в подкрепа на две взаимно изключващи се тези. Очевидно тук има недоразумение. На какво се дължи то? Според нас, когато са били създавани тия канони, не е имало федеративни държави, а е имало самодържавие.

В Съветския съюз има Грузинска автокефална църква въз основа на нейното историческо право, но и на обстоятелството, че Грузия като държава влиза в Съюза на съветските социалистически републики. Грузинската автокефална църква бе премахната в началото на 1800 г. по време на руския царизъм, т. е. на самодържавието. Тя бе превърната в Екзархия на Руската църква. Тъй бе до Октомврийската революция, но след революцията тя възстанови автокефалността си, позовавайки се на историческото право и на държавния принцип.

Какво ни казват съвременните исторически примери? Примерът с Грузинската църква е ясен. В Съветския съюз обаче има и република Украйна, която също така е федеративна държава, а в нея няма автокефална Украинска църква. Какъв извод може да се направи? Изводът е следният: Грузия може да има автокефална църква, защото тя потърси това свое историческо и каноническо право, а и Украйна може да има своя автокефална църква, но тя не иска това. Правото се дава, когато се иска. Украйна иска да бъде Екзархат и нейният та Киевски митрополит е екзарх на Украйна.

Епископ Наум: Ние го чувстваме това. Сърбите нека правят доноси; ще дойде ден, когато всичко това ще рухне.Нашата църква толкова време търпя, нека търпи още една генерация ние изхождаме от нашите вярващи. Доказателство са нашите македонци в странство. Ние още нищо не бяхме сторили, когато от Мелбърн ни виках дайте ни свещеници. Затова сме смели и искрени. Пък и върховното тяло на Сърбия официално протестира против постъпката на Сръбската църква. Според нашите закони няма параграф, че държавата трябва да подписва това, което ние правим. При румънците всеки акт се одобрява от държавата. Ние извършихме това по внушение на вярващите.

Патриарх Кирип: Как си обяснявате това държане на Сръбската патриаршия? Ние знаем какво се мисли от политическия фактор на Македония. Вие лично какво мислите? Мислите ли тъй, както мисли Цървенковски?

Епископ Наум: Ние не вървим по пътя на Цървенковски.

Патриарх Кирип: Вие на същото мнение ли сте? Моят въпрос е прост; не е политически, не е далечен, а обикновен въпрос. Цървенковски говори, че у Сръбската патриаршия има стремеж за доминация, за власт, и това е вече политически въпрос. Заради туй македонският народ има право да се отдели църковно от Патриаршията в Белград. Вие мислите ли, че Сръбската патриаршия иска да посърбва Македонската църква и македонския народ?

Епископ Наум: Ние им казахме, че не сме сърби. Имаме данни за това, че те ни наричат етническа група. Вие знаете от кога Македония роптае против сърбите. Ние много сме търпели и лично аз от 1944 г. насам. Открито им казах: вие учехте нашите свещеници, че са сърби; сега им казвате, че са македонци - кога лъжехте?

Митрополит Йосиф: Има ли мното сърби?

Патриарх Кирил: Който са сърби, пак са сърби.

Митрополит Йосиф: Търпението е най-доброто средство, за да се постави вашият въпрос по-добре. Ние, православните църкви , не сме единни, за да ви отговорим. Но примерът с нашата Църква е исторически най-доброто указание, как в тоя случай трябва да се постъпи.

Епископ Наум: Ние това го знаем. Ние сме родени в мъка и сме свикнали с нея. Ние можехме това да направим още в 1945 г. Ние ги молихме за по-малко. Те не искаха.

Митрополит Йосиф: Вие сте постигнали 90%, защото фактически имате своя Църква, имате свое върховно управление, гражданските политически власти не ви смущават, дават ви да разберете, че те ви съчувствуват, животът ви върви нормално. За мене фактическото е по-важно от формалното. Вие търсите само едно формално признание.

Еписш Наум: Ние искаме да ни признаете братски, а когато дойде времето, вие ще го направите. За нас е по-важна братската любов. Дойдох при вас като при свои хора.

Патриарх Кирил: Ако говорим за история, познавам историята и на Балканските народи, на българите, сърбите, македонците и гърците добре. Ако ще говорим за някакво историческо право на автокефалия, може да се спори; и сърбите да възразяват и не без основание, и българите да възразяват, и не без основание. Обаче ние тук в България не искаме с вас да спорим. Ние обичаме сърбите като братя и желаем отношенията ни със сърбите да бъдат най-сърдечни, не само в областта на църковния живот, но и в по-широката област на национално-политическата действителност. Обаче дължа да ви уверя, че вас обичаме както себе си обичаме. Искате ли или не искате, вие нямате право да се намесвате в нашите чувства и да ги оспорвате. Ние в нашите чувства ви имаме като наши най, най-близки. Обичаме ви, както себе си обичаме. Имахме дълга обща история. Тя беше българска. Да ме уверявате в противното, е напразен труд, но на това не се спирам. Вие сте наши братя и ние ви желаем всяко добро и в църковно отношение, и в обществено-социално отношение, и в държавно-попитическо отношение. Вие не бива да се съмнявате в искреността на нашата любов към вас. Вие искате да ви приемаме като братя. Не само вас приемаме като братя, а всеки, който дойде от Македония, ние го приемаме като брат.

Има някои и у вас, особено ония от "Нова Македония", които искат да отстояват някакво народно право с изживени средства, отхвърлени от историческия опит на народите. И тук ги има. Ние няма да взимаме поука от нашите, а вие не бива да взимате поука от вашите, дигрпов които не търсят пътищата на любовта и връзките на любовта, а търсят чрез спорове и дразнене да разрешат големи национални и държавни въпроси.

И тъй, вярвайте в искреността на нашите чувства на обич и разчитайте, че искрената обич може много да стори.

Но веднага трябва да ви кажа, че ние преди всичко изхождаме от интересите на общата православна църква и каквото ще стане в един дял на единната православна църква, трябва да стане с общото съгласие, трябва да има единство в църквата. И на нас, и на вас е известно, че Българската църква беше в продължение на много години схизматична, дори и спед революцията. Едва десетина - петнайсет години след революцията руските емигрантски владици в България бяха получили специално разрешение от задграничния Руски синод в Сремски Карловци да служат у нас. Това беше аномалия в тялото на православната църква. Дойдоха други времена. Схизмата се вдигна. Изреченото от Цариградския събор в 1872 г. проклятие срещу българските архиереи Иларион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски бе вдигнато и се установиха възможните най-добри отношения с Цариградската патриаршия, а следователно и с всички други гръцки църкви. Не искам да кажа, че всичко върви съвсем гладко, обаче нямаме основание да не сме доволни от установените отношения с гръцките църкви начело с Вселенската патриаршия и Българската православна църква. Българската схизма беше станала един анахронизъм, една безсмислица, исторически и политически вече без всяко значение и следователно условията на историческия и политическия живот я направиха безпредметна и тя трябваше да бъде даже от тия, които я обявиха, отхвърлена. Обаче схизмата причини доста смущения в организма на всеправославната църква. Ние не бихме желали да се явяват схизми в единната православна църква, защото те отслабват всеправославното единство, сила и престиж на единното православие пред католическия и протестантския свят. Поради това, както и при първото ваше идване тук Високопреосвещеният Варненски Преславски митрополит Ви е казал, както чухте и сега, той и аз да Ви казваме, ние ще продължаваме, отнасяйки се с искрена любов към сестрите църкви, да търсим мирни и полезни за единството на православната църква решения. Аз съм убеден, че духът на любовта и благоразумието ще надделее както в Белград, тъй и в Скопие, за да се намери добър и полезен за светата православна църква изход.

Вие не бива в никой случай не само от църковно, но и от политическо гледище да омаловажавате становището на гръцките църкви. То е много ясно. Вие разбирате добре политическия смисъл на атинското решение, но вие не можете да не разберете също така и неизказания, но ясен политически смисъл на решението на Вселенската патриаршия. Двете тия църкви не само считат, че е извършен един неканоничен и антиканоничен акт, но и основанието им за туй е, че не съществува суверенна държава, оше повече не съществува някаква македонска нация. Затова в решението на Вселенския патриарх не се говори за Македония, а за Южна Югославия. Вие ни казахте, Преосвещени Владико, че това вас не ви интересува. Но аз не Ви вярвам, защото сте умен човек и не можете да се дезинтересирате от големите и твърде значителни факти. Но в края на краищата и да приемем, че Вие не се интересувате, не допускам, че епископатът на Македонската църква се отнася с безразличие към това политическо становище на всички гръцки църкви, защото те ще бъдат както винаги едномислени, а още по-малко мога да допусна, че политическите фактори у вас няма да отдадат нужната оценка на това становище на гръцките църкви.

Като се има предвид това, славянските православни люде. където и да се намират, ще трябва и от гледище на общославянските православни и нравствени и духовни интереси да търсят съгласувано и братолюбиво решение. Ние няма да ви кажем: признаваме пи македонската нация, или не признаваме; признаваме ли македонския език, или не признаваме. Ние сме църкви, с тия проблеми във върховното управление не се занимаваме. С макар че Македония беше част от Българската екзархия. Да искате да ни убеждавате, че Българската екзархия била отречен институт от населението на Македония, това е празна работа, на която в България всеки разумен човек гледа с разбиране. Увлеченията от страна на някои македонци са големи. Обаче не е там същността на въпроса. Ние като хора на Църквата се интересуваме от интересите на Църквата и по-частно - от интересите на славянското православие. И тук вие имате една добра опора, която не бива да пренебрегвате, защото тя е една надеждна опора.

Това исках по братски да ви кажа и да ви уверя, че епископатът на нашата църква със симпатия следи църковното движение в Македония не само и не толкова поради вашата автокефалистична тенденция, а понеже нашият епископат е убеден че това църковно раздвижване в Македония ще има много благоприятни резултати за повишаване на църковно-православното съзнание на македонското население. Това е един положителен резултат, който вече се постига и радва ни, че Църквата в Македония намира подкрепа от страна на политическите фактори, тъй че не само да послужи като институт за афирмиране на македонската нация (това нас не ни интересува), но да послужи за афирмиране на законните свободи и привилегии на македонската църковна общност. Поради туй ние и на това благоприятно отношение на македонските политически фактори към вас в Македония гледаме с добро разбиране и признаваме положителното му значение Това с братско чувство исках да ви кажа

Епископ Наум: Ние занесохме нашите изложения на гръцките църкви. По-нататък нас не ни интересува, защото знаем, че Патриарх Атинагор е заобиколен от гърци, а знаем и какво те мислят. От каноническо гледище както вие сте искрен с мен, така и нашата делегация беше искрено разбрана от Патриарх Атинагор, но политиката се намеси в нашия въпрос. А и на вас е познат Фенер.

Аз съм , Ваше Светейшество, наистина трогнат, задето Вие толкова дълго време ми отделихте честа да ми разкажете, и сърдечно ви благодаря. Разбирам ви много добре. Аз идвам като при татко да разбера, в що е нашата грешка, да се поправим, да споделя с вас по християнски, по македонски и най-вече по братски да разбира каква е нашата политическа грешка

Патриарх Кирип: Грешката ви е, че не сте сърби.

Епископ Наум: И няма да бъдем.

Патриарх Кирип: И ще бъдете грешници.

Епископ Наум: Нека бъдем грешници.

Митрополит Йосиф: Желанието на всеки православен духовник или мирянин ще бъде, щото вие като сте родни пастири и архипастири на македонския народ, да направите така. че вашето служение, че Македонската църква да бъде посочвана като образец на благочестие, на вяра.

Патриарх Кирип: Имате свещенство. открихте семинария, хубаво сторихте. Да проповядвате, да учите народа на вяра в Бога; да живее помежду си в обич взаимна, да не мрази другите народи, да не мрази нас, да не мрази сърбите Ние сме братя. .

Епископ Наум: Ние купихме ваши учебници. Всичките си пари при миналото идване в София похарчихме за книги.

Патриарх Кирип: Ние и вие сме едно и също. Как вие ни приемате, то е ваша работа. А вие казвате, че не сте българи. Каквото искате говорете. Ние ще се наречем македонци, но няма да се отделим от вас. Вие казвате, нашият език не е български език. аз ви казвам, нека българският език да е диалект от македонския. Нека ние да сме част от македонския народ Вие искате да имате ваша държава, ваша работа, ваша нация - ваша работа, искате да имате ваш език, съвсем ваша работа. Обаче това. което нас ни интересува като църква, е има ли дискриминация на българщината, на сръбството в Македония, Ако има дискриминация, вашите политически фактори са на погрешен път. Ако в Македония се гонят сърбите, защото са сърби, това е погрешно; ако в Македония е някой преследван, защото се нарича българин, това е погрешно. Ето какво ние можем да искаме като хора на Църквата - да няма дискриминация, да има свобода на съвестта, на религията и националната съвест. Това искаме ние. Другото ще мине.

Епископ Наум. Ако македонската църква не мисли така, тя не би дошла при Вас.

АМВнР, ф. 111, оп. 24, а. е. 3155, л. 3-11.

 
2. Докладна записка на българския патриарх Кирил до МВнР с мнение за характера на състоялото се в София и Букурещ посещение на 1. IV. 1968 г. на Злетовско-Струмишкия митрополит Наум

 

ЗАПИСКА

Какъв ход представлява това посещение на Злетовско-Струмишкия епископ Наум в Букурещ и София?

От само себе си се разбира, че не може да бъде работа на един гражданин на Македония (па макар той да е и епископ) да занимава Румънската патриаршия с въпроса за един румънски държавен имот в Битоля. Влашките църкви и училища в Македония принадлежаха на Румъния и се намираха под покровителството на Румънското консулство в Солун (до Балканската война). Въпросът за съществуването или събарянето на румънския храм в Битоля би следвало да се разреши по дипломатически ред, ако това е необходимо, а не между двете църкви. Македонската и Румънската.

Отиването обаче на епископ Наум в Букурещ, за да третира с Патриарх Юстиниан горния въпрос не е могло да стане иначе, освен по поръчение на македонското правителство и със следната двойна цел:

1, Да се създаде фактическа връзка на Македонската църква като автокефална с Румънската Патриаршия и 2. И като се изрази по тоя начин благоразположение на Румънската патриаршия да се заангажира още повече нейната благосклонност по въпроса за македонската църковна автокефалност.

В София епископ Наум дойде, без да ни уведоми предварително (както това стори и първия път през есента на 1967 г.), спирайки се уж пътем от Букурещ за Скопие. Целта му обаче е съвсем ясна: да се осведоми върху настроенията на Българската патриаршия по македонско-сръбския църковен спор и да ни увери за съществуващата дълбока криза в македонско-сръбските църковни отношения, дълбоката причина на която е от национално-политически характер.

Българският Патриарх Кирил счете за потребно във възможния най-сърдечен тон да увери епископа Наума в любовта на Българската църква и на българския народ към нашите братя от Македония, като се изрази и обич и почит към Сръбската църква и към сръбския народ.

София, 10 април 1968

Кирил Патриарх български

 АМВнР, д. 111, оп. 24, а. е. 3155, л. 12.

 

Ангелов, Веселин. Ролята на Българската православна църква в македонско-сръбския църковен спор от 1967-1968 г.  - Б ъ л гарска и с торическа библиотека, 2000, N 4, с. 54-66. 

 

 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Забележка: Само членове на този блог могат да публикуват коментари.